Точно в този момент звънеца позвани и сакаш ме изкара от моята приказка. Минута по късно баща ми влезе през входната врата с огромен букет от червени рози, подаде ми го и с загадъчна усмивка каза, че е за мен. За момент замръзнах, стоях и гледах в недоумение, а в главата ми прехвърчаха мисъл след мисъл: „ Цветя за мен ?!”, „Пфф от кой ли може да са?!” и куп подобни въпроси изпълваха съзнанието ми. Трябваха ми няколко секунди, за да се осъзная и да проумея, че случващото се е истина и че не сънувам. След това започнах бързо да превъртам възможните податели ... и „Ооо неее... това не можеше да ми си случва” – помислих си аз и отегчено отпуснах ръката си надолу - нещо падна на земята.
Беше шарен плик, а отгоре стоеше името ми, бавно се наведох, вдигнах го и любопитно надникнах вътре. Имаше внимателно сгънат лист, когато го разгънах започнах да чета.
„ Страх обхваща ме, когато те погледна
и сякаш падам в дълбока бездна!
Мечта си ти незабравима,
кралица – ледена, недостижима!
Жена красива и прекрасна,
съдбата моя е ужасна!
Да бъда влюбен в образ най – красив,
що лек е за живота сив!
Да лек си ти, но невъзможен,
във теб омаен чар е вложен!
Чар, що искам да достигна,
и не мога цяла нощ да мигна!
В ума ми ти си и в сърцето,
що навеки е проклето,
далеч от любовта да скита
и като ранена птица покрай нея да прилита.
Жена си ти на мойте мечти
и гледам твоите очи,
очи дълбоки и прекрасни,
далечни са и някак властни!
Пред теб заставам като просяк,
със сърце разтапящо се като восък!
От душата ми изтръгвам зов,
със който прося твоята любов!
А по лицето стичат се сълзи
и правят черни моите дни,
а далеч си оставаш ти
и лъч надежда нямам аз дори!
Лицето ти красиво и облято
във слънчеви лъчи, като от злато!
Но тъй далечно и недостижимо,
прекрасно, властно и нидостижимо!
Жена си ти на моите мечти
и по лицето капят моите сълзи,
изтръгнати като отчаян зов,
молба за твоята любов!
Едри сълзи се стичаха по лицето ми, да аз знаех кой ми изпращаше тези цветя, много добре знаех и може би ще си помислите „ Каква щастливка!”, но в този момент изобщо не се чувствах така. Бях найстина ядосана! Не спирах да се питам въпроси като „Защо все на мен?” и „Какво не е наред с мен?!”. Винаги около мен „се навъртаха” индивиди, който няма как да намерят място в живота и сърцето ми, а те бяха подлудяващо настоятелни. Къде бяха всички онези нормални момчета?
Имах чувството, че целият свят се е стоварил върху главата ми. Гневно крещях на ум първо по адрес на подателя „КАК МОЖА ДА НАПРАВИ ТАКОВА НЕЩО??!?! ... КАК МОЖЕ ДА СИ МИСЛИ, ЧЕ ОТГОВАРЯМ НА ЧУВСТВАТА МУ?!?”, ако майка ми не беше се смилила над цветята, в този момент щяха да изхвърчат през терасата. След кратка пауза продължих да иливам гнева си „КАК МОЖЕ ТОЗИ......ДА ДА ИМА СМИЛОСТ ЗА ТАКОВА НЕЩО, А НИКОЙ ДРУГ ДА НЯМА?” ..... „ЗАЩО ТРЯБВАШЕ ПЪРВИЯТ ПЪТ КОГАТО НЯКОЙ МЕ ИЗНЕНАДА С ЦВЕТЯ ДА БЪДЕ ТОЗИ, А НЕ НАКОЙ СПЕЦИАЛЕН ЗА МЕН?!?!” ...”ЗАЩО?”
Бях толкова ядосана, сълзите не спираха и исках да изчезна, натиках букета в един буркан с вода и го сложих в най – непосещаваната стая от мен. Не исках да го виждам, не исках да си спомням, че някога съм получавала нещо такова. Стоях на леглото и сякаш времето беше спряло, сякаш красотата на деня се срина в миг! След малко усетих някой да сяда до мен, когато се обърнах срещнах топлият поглед на майка ми. Тя прокара пръсти през косата ми и нежно ми каза: „Не си струва да се ядосваш, за такава дреболия...продължи напред с усмивка все едно не се е случило и бъди сигурна някой ден ще получиш букет с рози, но този път ще са от правилният човек и повярвай ми тогава ще ги пазиш дори и след като увяхнат. Просто имай търпение...