Някога мечтаех да съм голяма,
да съм като мама.
Да съм като нея,
с коси от злато и очи като дълбоки езера.
Обличах дрехите й,
обувах обувките й,
прическа като нея си правех аз.
Пред огледалото с часове стоях,
понасях се във вихрени танци,
и представях си аз,
когато порасна принцеса ще бъда.
Света ми изглеждаше толкова красив,
необятен, дори вълшебен.
„О само да порасна” повтарях си аз
и гледах замечтана в огледалото!

Минаха дни, месеци, а може би години,
времето отнесе със себе си,
красотата от детските години.
Отнесе със себе си,
наивността на детските ми очи,
слънчевата ми усмивка,
щастливите безгрижни мигове.

Вместо тях ми донесе
грижите, отговорностите,
бръчките по челото.
Дните изпълнени с тревоги,
самотните нощи,
моментите на тъга,
донесе и сълзите в моите очи.
Донесе всичко това, но
отне най – ценното,
отне ми и детските мечти!

Вече не съм, щастливото малко момиче,
стоящо пред огледалото,
облечено с ролките на мама.
Днес съм момичето, което
се изправя сама пред трудностите във живота!
Отиде си детското в мен
отиде си, отиде си и
никога няма да се върне!

Някога мечтаех да порасна,
но днес мечтая за друго,
днес мечтая да съм пак дете.
Да гледам на света през детските очи,
да разсъждавам по детски,
„О, защо не мога времето да върна!”