Днес бе от онези красивите, слънчеви, макар и студени зимни дни. Телефона ми иззвъня в ранния следобед и след няколко часа бях с Рафаела – моята най – добра приятелка от училище. Имахме да говорим за толкова много неща, тя бе прекарала почивните дни извън страната и цялата бе ентусиазъм и енергия. Разхождахме се дълго време и обсъждахме всичко, смяхме се и след като замръзнахме, седнахме в едно заведение. Там продължихме надълго и широко разказите, тя не спираше да говори за незабравимото си пътешествие, носеше ми сувенири за подарък, аз от своя страна и разказвах за моите преживявания, за това как отпразнувах новата година, за всичко онова което не си бяхме казали в безкрайните разговори по телефона.
Докато тя ми разказваше разпалено за предстоящите и пътувания, телефона и позвъня. Погледна телефона си с онзи поглед, който казваше „Ох, точно сега ли?!”, след което се обърна към мен, усмихна ми се и ми каза:

-          Извинявай, налага се да вдигна, може малко да се позабавя.

Рафаела излезе от заведението, за да отговори на обаждането, а аз останах сама на масата. Отпивах на малки глътки, все още горещия шоколад и се оглеждах. В заведението имаше много и различни хора, всеки от тях бе неповторим, всеки от тях носеше със себе се своята уникална история. Наблюдавах хората и се опитвах да ги анализирам, да вникна в погледите им, да разбера какво се крие в душите им. Точно в този момент през вратата влязоха две момчета и седнаха на масата зад мен. Поръчаха, след което започнаха оживен разговор, говореха достатъчно силно, за да ги чувам и аз. В началото се чувствах неудобно, че „слухтях”, но Рафи продължаваше да говори по телефона отвън, а аз вече бях изследвала всички клиенти на заведението, за това се облегнах назад в коженото кресло и се заслушах в разговора, който се водеше зад мен. Едното от момчетата разказваше доста интересна история.
„…беше забавна, усмихната, имаше страхотно чувство за хумор. Не знам как да постъпя човек?! За първи път съм толкова объркан. „
Бях изпуснала началото й, докато се борех със себе си, дали да подам ухо или пък не. В този момент събеседника му наруши продължителната тишина.

„Мисля, че трябва да започнеш от самото начало!”  … чух тежка въздишка и историята продължи или по скоро започна от началото.

„ Запознах се с нея преди 3 месеца, точно по това време бях луднал по Мария, момичето, за което не спирах да ти говоря. С Мария всичко изглеждаше перфектно – излизахме, насам – натам, знаеш .. как беше и след това тя така изненадващо се хвана с оня Мирослав. Не знаех къде се намирам, когато я видях прегърната с него. Щях да му размажа физиономията” – момчето блъсна юмрука си в масата и замълча. Отново настана гробна тишина.

„…и?!” – любопитно наруши тишината събеседника му.

„ ….и…” започна, той колебливо … „Въпреки, че  Мария не излизаше от мислите ми излязох няколко пъти с Стела, тя бе луда, непринудена и винаги усмихната, прекарахме страхотно.  Вечерите с нея забравях за всичко друго, дори и за Мария. Това бяха вълшебни моменти, не исках да свършват, но уви тя се прибра в Бургас.
Без нея наоколо, всичко пак бе мрачно, а аз пак мислех за Мария и онзи тъпак с нея. Както и да е… минаха няколко дни и Стела ми писа във Фейса, каза ми колко яко си била прекарала дните с мен и как и липсват. Благодари ми за всичко и ми писа, че би искала да продължи да поддържа контакт с мен…. Като прочетох това, пич, честно не смеех и да си мечтая за това… писах й, че и аз съм си прекарал яко тези дни и така почнахме да си пишем от време на време,
и това от време на време стана така, че не минава и ден през, който да не си пишем. Говорим за какво ли не, често осъмвам пишейки си с нея и откривам все повече общи неща. Не знам на къде ще отиди всичко тва, знам само, че тя се появи в най – неочакваният момент, преобърна живота ми с главата надолу, след което пак го върна в релси. Нито сега знам какво да правя, нито тогава знаех как да постъпя, се едно съм с вързани ръце. Не искам да съм пъзльо и да изтърва такова готино момиче, защото не знам какво да правя..” – той направи кратка пауза, в която се включи приятелят му.

„Пич, представяш ли си живота си без нея?!”

Последва кратка пауза

„Не, човек, не мога! Тя е всичко, което винаги съм искал .. и то събрано в едно момиче” – той се засмя на себе си – „Ама бива ли са съм толкоз прост?!”

Бях толкова унесена да слушам разговора им, че без малко да се обърна и да се намеся.

„Айде на здраве” – чу се звън на чаши, които ме върна в реалността.
Усмихнах се и се огледах, Рафи вече бе приключила разговора си и влизаше през вратата. Седна за малко на масата до мен и каза, че и се налага да тръгва. Платихме сметката, разделихме се с обещанието тези срещи да са по – често, за да не се натрупва толкова много информация за споделяне и всяка пое по своя път. Аз вървях по познатия път към дома и неусетно как лека усмивка се би появила на лицето ми, да аз си мислех за онзи разказ на момчето от съседната маса. Бях се размечтала, искаше ми се и аз някой ден да срещна момче, което да каже същите онези думи за мен. Усмихнах се още по широко и продължих с бодра крачка напред, защото бях сигурна, някой ден ще го срещна!