Не знам как да го нарека, може би манталитет,  може би традиция, а може би задължение, а може... по друг начин да се нарича.
Но факт е, че хората обичат да хвърлят камъни.
И не нямам предвид буквалното мятане на късове скали, имам предивид онези камъни, които ежедневно се хвърлят по другите подобни на нас.

 

Аз камъни не хвърлям, дори си ги събирам,
все някога ще ми потрябват.
Живота кръговрат е и днес добре съм,
но утре може да не е така.
Когато някой ме нападне ще му се усмихна,
и просто ще си продължа,
знам за него друг ще се погрижи,
да отвръщам, не е мой дълга.
Не отмъщавам, не помня аз злини,
камъните си събирам тихо, кротко,
без ропот, без стон, дори.
Знам мишена съм удобна,
глава не скланям, виря я високо,
думи не пестя, щом несправеливост аз усетя.
Когато давам, не го правя тихо,
на всички тях показвам,
че сърце, в гърдите имам,
а не стомана.
Мнението си отстоявам,
критиките си не пестя.
И да ръцете ми са изранени,
коленете с белези по тях,
но не от падане и ровене в земята,
а от полети в небето.
Колко камъни към мен са излетели,
колко много късове скала,
и то все от грешници, такива като мене
но събирам си ги аз,
всички до един си пазя.
Някой ден с тях ще дигна стълба до небето
и там ще различно,
ще срещна нови светове,
а тези долу ще оставя.
Нека хвърлят камъни по мене,
аз тихо, кротко ги събирам.