„Мълчи, сърце,
ти си просто карантия!“

Повтарях често аз на глас!

„Мълчи, не искам да те слушам,
мълчи, погубваш ме самата,
мълчи, нараняваш ми душата.“

Така говорех му и ден, и час
и неусетно как замлъкна то тогаз.

Спря да трепва,
съвети тихо да нашепва
спря и да говори,
вратата си за мен затвори.

Поисках аз с него да говоря,
да го питам, за какво да се боря,
Но уви така и не отвори,
мълча упорито, не отговори.

Една бележка на вратата ми остави,
с която да ви кажа на място ме постави:

„Мълчи момиче, не искам да те слушам.
Мълчи, с друг иди си говори,
сърцето ти с теб, не иска да говори“