Не съм като корабния пристан
да дойдеш, товара си ти, да оставиш,
а после пак, да тръгнеш,
щастието си по света, да дириш.

Не съм като изповедалня
да спреш греховете си, да ми признаеш
и пак, да продължиш по пътя твой,
отново чист и опростен.

Не съм като икона златна
да ме гледаш със разкаяни очи,
молитви тихи, да изричаш,
да ме молиш пак за чудеса.

Не към като извор чист и свеж,
мъката си с мен, ти да отмиеш
и щом почувстваш се отново жив
за мен гърба си просто, да обърнеш.

Не съм и като залив тих, красив,
в който спокойствие ти да намериш,
да черпиш с пълни шепи
и пак, да си вървиш.