На теб го посвещавам, Гали,
на теб незаменима, неповторима,
слънчева усмивке!
Той държеше ръката ѝ,
сплиташе пръсти с нейните.
Лицето ѝ галеше с нежност,
устните ѝ обсипваше с целувки,
обичаше да се вглежда,
в очите ѝ тъй безкрайни.
Обожаваше звъникят и смях,
копнееше за топлата ѝ прегръдка,
още щом я пуснеше.
Имаше безброй планове за нея,
тръпнеше, очакваше онзи ден,
в който ще я направи своя завинаги.
Той я бе избрал!
Но живота, тъй ироничен
и често непривичен,
за тях друго бе отредил.
В ден не по – различен от вчера,
отне му всичко
планове, мечти, живот.
Преобърна света му,
направи го сив и пуст
и то само за миг.
Сега се скита там сред нищото безцелно,
със изтръгнато сърце.
Не може вече ръката ѝ,
в своята да сложи,
пръстите им да сплете.
Не може устните ѝ да целуне,
не вижда и красивите очи.
Смеха ѝ припознава в други,
търси начин, мъката да потуши.
Върви с наведена глава,
молитви тихичко реди,
с една надежда в сърцето
да я види скоро пак, Дано!