Когато нощта се спуска и оставаш сам, тъмата те обгръща и всъщност си спомняш кой си! Сваляш маската и фалшивата усмивка, изтриваш грима прикриващ следите от сълзи, поглеждаш отражението в огледалото и се питаш „Това аз ли съм?” Втренчено гледаш човекът отсреща и се питаш .. „В какво си се превърнал?” – на ум прехвърляш определения като – кукла без душа, палячо или просто фалшификат на оригинала. Заобиколен си от хора, говориш с тях, но си сам, усмихваш им се, но на сила.
Къде е искрата на живота, къде е смисъла на живота ти? Сякаш част от тебе е откъсната захвърлена на километри. Сякаш живота е спрял за момент, а ти си в лош сън, очаквайки да се събудиш и всичко да бъде както преди, но колкото повече стоиш и съзерцаваш образа в огледалото, толкова повече осъзнаваш реалността. Времето е минало, много красиви неща са отминали и живота е продължил и ти трябва да продължиш, въпреки болката и вика на сърцето.
Вперил поглед в звездното небе, мислейки за безброй много неща не усещаш как настъпва новия ден. И ето отново заставаш пред огледалото слагаш маската и усмивката, прикриваш сенките под очите и излизаш навън, понасяш се по течението и никой не разбира какво в същност се крие вътре в теб.