Не разбирам, защо бягаш и оставаш пустиня помежду ни, а после отново идваш към мен като стихия, запълваш празнината и изтриваш спомена горчив. Понякога се чудя, виновна ли съм или без вина с поглед студен пронизваш ме ти, а после тихо кротко се връщаш и запалваш отново сърцето ми с думи омайни.  Рисуваш пъстри картини пред очите ми, а после в миг осъзнавам – отново съм сама, а ти си толкова далеч.

Протегна ли ръка към теб, не успявам да те достигна. Някъде там помежду ни, нещо ми пречи, нещо ме спира, да стигна до теб, да те върна обратно, нещо не позволява думите ми да стигнат до теб, нещо ти пречи да чуеш моят вик. „Не си отивай, недей” – крещи отново сърцето след теб. Без теб живота няма смисъл, без теб всичко е пусто, празно, света е облят от мрак. Върни се отново тук, стопли сърцето ми както можеш само ти, премахни преградата между нас, върни се!

Стоиш отстрани и наблюдаваш, следиш всяка моя крачка, преструваш се, че всичко е наред, че си добре, че си щастлив, а в очите ти друго личи. Стоиш все така безмълвен и сякаш чакаш да реша, да реша нещо отдавна вече решено. Не разбираш ли?? Моя свят е нищо ако теб те няма там, моят свят е празен, без теб. Защо продължаваш да се заблуждаваш, че давам усмивката си на друг, защо продължаваш да си несигурен, в това какво виждаш, защо си мислиш, че друг притежава част от мен.Спри да се съмняваш, спри да се чудиш, ела, ела и забрави всичко това, ела и премахни студенината помежду ни, ела! Не виждаш ли Ти и само Ти си това което ми липсва, ела аз чакам само теб.