Беше тиха Юлска нощ, вървях по плажа сама, гледах безкрайната морска шир, а вълните галеха босите ми крака. За миг си спомних всички онези моменти, които спираха дъха и караха сърцето ми да бие като лудо. Искаше ми се да върна времето назад, за да мога да изживея всичко отново и отново.Искаше ми се всичко да беше както преди, но сякаш колкото повече вървях толкова повече осъзнавах, че няма начин да върна времето назад, няма как да повторя миналите неща.

Нещо в душата ми силно ме изгаряше, болката беше неописуема - да знаеш, че си държал в ръцете си истинкото щастие, а сега то вече е далеч от теб!

Луната оставяше сребриста пътека по морската вода, а лекият бриз разпиляваше небрежно косата ми, чувствах, че някъде там ме чака нещо истинско, нещо, което ще потуши пожара вътре в мен, но нямах сили да продължа напред. Точно в този момент имах нужда някой да хване ръката ми, да ме прегърне и да ми покаже, че ще е с мен каквото и да става. Да, аз бях силната, тази която винаги се справя с проблемите, тази която няма нужда от опора и винаги е била такава за другите, но точно в този момент нещо се беше случило, дори сама не можех да разбера какво става?! Продължавах да мисля за миналото – толкова много въпроси без отговор. Безброй неща исках да разбера, но нямаше кой да ме чуе и отговори на въпросите ми. Защо се бяха случили толкова много неща, а сега всичко си беше заминало, всичко беше толкова далеч от мен? Защо сърцето ми искаше да се върне обратно?
Само ако можех времето да върна, бих променила толкова много неща. Нямаше  да се замисля „какво ще кажат хората” ако направя това или онова, щях да действам импулсивно и може би живота ми би бил по различен. Може би сега щях да те държа в прегръдките си и да си точно тук до мен, но днес нещата са различни – всеки е поел по своя път и вероятно пътищата ни няма да си пресекат отново.