Понякога не ми е до усмивки,
тъгата здраво ме прегръща,
увива се около мене,
като стегнат, плетен шал.
Сълзите тя изважда, тук наяве
и пуска ги в нищото, безцелно.

Понякога не ми е до усмивки,
тъгата седнала е тук до мен,
и шепне ми едва, едва
спомени красиви, цветни.
Нашепва и за миговете отлетели.

Понякога не ми е до усмивки,
тъгата днес ми е другарка.
С нея седнали сме тук и си мълчим,
ще пием вино от глухарче
и просто ще стоим,
а после обещавам ще я пратя да си иде.