14:33 стоя и чакам на пейката, нервно поглеждам часовника си и се успокоявам с мисълта, че вече трябва да е кацнал и всеки момент ще излезе през точно тази врата, ще го видя и прегърна…след толкова много години далеч!
И ето вратата се отваря, пътниците започват да излизат един по един, а моите нерви стават все по - опънати ..отново се опитвам да се успокоя с това, че човека който чакам и моят най – добър приятел, всичко е както е било винаги – той за мен и аз за него. Всичко е както преди 12 години – последният път в който го видях, сякаш беше вчера, отново мислите ме превземат и изгубвам представа за случващото се около мен!

В следващият момент бях във въздуха, всичко около мен се въртеше (или може би аз се въртях) и някой ме бе стиснал много силно, след това чух звънлив смях и веднага го познах. Това бе Кристофър, след като ме пусна обратно на земята и предметите около мен вече стояха неподвижни, последва поредица от възклицания – „Колко си се променила?”, „Колко ти е пораснала косата?”, „Коя си ти и какво си направила с онази малка сладка Грейс?”, „Виж се колко си прекрасна!”. Лицето ми бе пламнало в ярко червен цвят, от всички тези ласкателни думи по мой адрес. Аз стоях и гледах Рифър, както го наричах като малка, и не можех да повярвам на очите си и на гледката пред тях. Аз помнех едно малко момченце, с вечно изцапан панталон, рошава коса и липсващ преден зъб, което всяка сутрин буквално висеше на оградата и ме посрещаше с усмивка на лице, това бе моят най – добър приятел. А господина пред мен – елегантен, изтупан в скъп костюм, с прическа и солиден часовник на ръката, той изобщо не приличаше на Рифър.

Все още стоях вцепенена и вперила поглед в него без да кажа и дума, когато той наруши тишината, за да ме попита дали се чувствам добре или съм си глътнала езика. Посрещнах с усмивка закачката му и най – после се престраших да му проговоря.

-          Да, не се безпокой! Чувствам се прекрасно – едва смотолевих аз.

В този момент срещнах очите му. О, те изобщо не се бяха променили, все същите небесно сини и този поглед, кроящ поредният номер и изведнъж пред очите ми изплуваха всички лудории и бели които правехме и избухнах в смях. Объркването в погледа му бе очаквано, побързах да му разясня преди да си е помислил нещо неподходящо.

-          Извинявай, просто всички онези спомени нахлуха изведнъж …ъ.. знаеш, когато бяхме малки и … - сякаш мисълта ми спря да тече за миг – и тормозехме съседката …ъ,ъ .. как е беше името?

Той се засмя, сложи ръка на рамото ми, повеждайки ме към изхода и допълни

-          Старата госпожа Франклин! Да, спомням си много добре какво и причинявахме. Горката жена.

Пътувахме дълго към старата, но уютна къща в центъра на града в която живеех от скоро, разговора ни по пътя бе оживен – припомняхме си старите времена, горещите летни нощи прекарани на верандата, под безбройните звезди, старият дъб и къщата която построихме в огромната му корона. Неусетно унесени в приказки, пристигнахме до нашата крайна цел – бялата триетажна къща в която наричах свой дом – поне за сега.

Разтоварихме багажа и настаних Рифър в гостната стая. Разговорите ни продължаваха, обсъждахме всичко – от детството до днешни времена. Имахме толкова много неща, които да си кажем, толкова много пропуснати моменти и толкова много неповторими мигове, които дори и най – подробните имейли не можеха да опишат.
По късно следобед излязохме на разходка из красивият крайбрежен град. Рифър не спираше да се възхищава гласно на уличните артисти, на сградите и хората около нас. За всички тези години далеч от родината си, като че ли бе забравил доста неща, а за мен не бе проблем да му ги припомня и обясня. Така неусетно бяхме прекосили половината град, унесени в приказки и смях. В една от кратките паузи, които бяха за да си поемем глътка въздух, погледнах Рифър и с шеговит тон му подхвърлих

-          Рифър, знаеш ли колко много ще ми отива да бъда кума на нечия сватба

В този момент лицето му се промени, видът му стана сериозен, усмивката изчезна и на нейно място се появи сбръчкано чело, погледа му потъмня. Усетих, че това бе болно място, което засегнах без да искам. Той не отрони и дума, в отговор на моята закачка, а продължи да върви безмълвен, втренчил поглед в земята. „О каква глупачка съм, как можах да кажа това, развалих хубавият ден” – помислих си аз.

-          Рифър….аз….съжаля…извинявай.. – започнах да пелтеча аз - Не знаех, нямах никаква представа, че така ще реагираш на тази моя шега. Не исках да ти разваля деня, настроението и престоят ти тук при мен. Не искам да запомниш гостуването си тук с тази моя нелепа грешка. Това просто ми се изплъзна от устата……..

-          Грейс – прекъсна ме той, като хвана лицето ми – не си виновна ти. Аз съм! И ако трябва да съм честен исках да поговоря с някой за това, но изпитвам ужасяващ страх.

-          Аз…аз… - запецнах, но бързо се осъзнах и продължих – винаги съм готова да те изслушам.

-          Приготви се, защото историята не е кратка – усмихна се Рифър. – Така всичко започна преди повече от 4 години, когато се запознах с нея - Тереза. Усмихната, чаровна и много лъчезарна, тя винаги намираше положителната страна на нещата, беше непоправим оптимист. Сприятелих се с нея и постепенно започнах да откривам, нови и нови неща. Тя бе по – различна от останалите момичета, които познавах. Не мрънкаше, не хленчеше, не капризничеше, не беше комплексарка. Знаеше какво иска от живота и как да го постигне, преследваше мечтите си до край, пред нищо не се отказваше. Беше душата на компанията, никога не изпадаше в крайности, знаеше кога какво да каже и кога да замълчи, обичаше да се забавлява, обичаше екстремните преживявания. Това бе тя - моето слънчево момиче, след всеки един ден прекаран с нея осъзнавах, че точно това е момичето за което искам да се оженя. Точно с нея искам да прекарам живота си! Стоях и я наблюдавах, възхищавах се на финеса й, на нежността й, всичко което правеше бе съвършено. Знаех, че за да я имам трябва да направя крачка напред, решителната крачка към нея, знаех го, но само на теория. Проявявах мили жестове на внимание към нея - подаръци за рождените й дни, изненади, мило и вежливо отношение, кавалерствах, правех й комплименти. На всичко това тя отвръщаше със специално отношение и една по – специална усмивка. Всеки път, когато я изпращах до тях, тя се сгушваше в мен и ми благодареше за прекрасната вечер, усмихваше се и с лека тага в гласа прошепваше до следващият път. В този момент бях щастлив, защото усещах, сърцето й и учестеното й дишане. Знаех какво трябва да направя, но не го правех. Винаги в главата ми се блъскаше въпроса „Какво ще стане, ако тя не отговори на чувствата ми?! Ами ако я загубя, дори като приятел?!” В този момент предпочитах да  я имам като приятел до себе си, отколкото да я загубя. Как може да съм бил такъв глупак – въздъхна Рифър и направи кратка пауза – След време срещите ни намаляха, вече не си пишех толкова често с нея, а и тя изглежда имаше достатъчно работа, която да я държи далеч от компютъра. Не осъзнах как се отчуждихме и загубихме връзка. Мислех си, че тя е продължила живота си, че е срещнала мъжа на мечтите си, че може би ме е забравила. Но не след дълго се срещнахме, на пръв поглед изглеждаше добре, но в очите и личеше неспокойствие, угриженост. Познавах я добре и знаех, че нещо с нея не е наред, но не посмях да я попитам, не посмях да и кажа почти нищо, през повечето време само я наблюдавах и се успокоявах с това, че компанията е голяма и тя се забавлява пълноценно. На следващият ден тя си замина, а в мен остана едно странно чувство, което не ми даваше спокойствие, чувство на несигурност. Исках да поговоря с нея, отчаяно исках, но така и не намерих смелост. Дните минаваха и я чувствах все по – далеч и по – далеч въпреки, че сърцето ми крещеше и копнееше за нея, бях парализиран. Минаха седмици, месеци, а аз нищо не правех. Един ден бях на конференция в друг град, там се запознах с много колеги, обмених опит, беше пълноценно пътуване. Там също се запознах с една млада девойка Айда, направи ми впечатление веднага, но веднага в съзнанието ми изникна Тереза и започнах да ги сравнявам и да търся сходства помежду им. Не ми бе особено трудно, за моя изненада имаха доста неща, по които си приличаха. Дните които прекарах там бяха незабравими, когато се прибрах продължих да поддържам контакт с Айда и все повече свиквах с нея и ми харесваше компанията й, но не спирах да мисля и да я сравнявам с Тереза, дори и несъзнателно. От своя страна Тереза сякаш се бе променила, при последната ни среща тя бе леко хладна към мен, тогава си помислих, че може би съм закъснял и тя вече е с друг. Все повече отдавах внимание на Айда и се опитвах да забравя за чувствата си и да оставя всичко в миналото. Отношенията ми с нея ставаха все по – дълбоки и сериозни и аз свиквах с нея, с присъствието й в живота ми, беше ми приятно да не съм сам. Минаха месеци, почти година един ден бяхме с Айда на разходка, когато срещнахме Тереза, когато очите ни се срещнаха аз отново видях онзи пламък, който някога гореше там за мен, тя ме прегърна и отново усетих сърцето й. Поговорихме кратко и се разделихме, в този момент си дадох сметка, за огромната грешка която бях допуснал в живота си. Огромната непоправима грешка да не послушам сърцето си, а да се оставя на страха, да се задоволя с подобие, вместо да се преборя за да имам оригинала. Да се оставя паниката да ме скове, да сгреша. Хванах Айда за ръка погледнах я в очите и й казах истината макар и ужасно жестока да бе тя. Аз не можех да продължавам да лъжа нея и себе си. Това трябваше да спре! Сбогувахме се и всеки продължи сам по своя си път. На път за в къщи в едно заведение, видях двойка – държаха се за ръце, гледаха се влюбено и усмивки озаряваха лицата им. Завиждах им исках да съм на тяхното място, но да съм заедно с Тереза, унесен в своите си мисли продължих крачка напред, но нещо ме върна към реалността – червеният шал, който стоеше върху облегалката на стола, по рано този ден Тери бе със същият. Погледа ми бе объркан и изпълнен с недоумение, вгледах се по – внимателно в лицето на момичето и с разочарование установих, че това бе тя, това бе Тереза. В този момент сърцето ми се разби на милиони парченца, продължих по пътя си и не спирах да си повтарям „Само ако й бе казал! Само ако я бе попитал тогава….” „Само ако…” „Сега бе твърде късно”

Рифър въздъхна с облекчение и отново прошепна „Само ако й бях казал, как се чувствам, всичко можеше да е различно”

Разказът ти ме разплака. Малко решителност никога не е излишна. Единственото, което рискуваме е собственото си щастие, но пък и да се преборим за него си струва.
Хубав ден!

Радвам се, че ти е харесал....така е малко увереност и света около нас може да бъде коренно различен ;) Хубав ден