… Рифър направи кратка пауза, в която стоеше замислен и гледаше необятното море пред себе си. Скоро след това продължи разказа си …

Минаха няколко месеца от както видях Тереза в онова заведение, от тогава избягвах всякакви контакти с нея, избягвах дори присъствието й, когато се засичахме тук и там – чувствах се странно около нея, чувствах се странно дори в присъствието на общите ни приятели. Всичко непрестанно ми напомняше на нея - хората, събитията, местата, които посещавах. Междувременно някак си успях да се реванширам на Айда, тя ми прости и отново бях с нея. Опитвах се да прекарвам всичкото си свободно време с нея, за да не мисля, за да забравя. Излизахме, разхождахме се, показвах и прекрасните места, на които обичах да ходя. Всичко бе перфектно но пръв поглед, аз бях усмихнат, но само аз знаех за онази дупка, онази празнина, която бе погълнала сърцето ми.
Повтарях си почти често, че Айда е прекрасна, умна, забавна, лъчезарна, грижовна, мила ….списъка продължаваше до безкрай, бавно започнах да свиквам, с присъствието и в моя живот. Но въпреки всичко имаше моменти, в които я сравнявах с Тереза, дори понякога, когато я държах за ръка си представях, че до мен е Тери. Измъчвах се от този факт, но бях безсилен. Продължавах да го правя против волята си, това бе нещо по – силно от мен. Минаха месеци, дълги студени месеци, опитвах се да залича спомена и успявах (или така си мислех), докато….. Един ден, бях поканен на конференция в друг град, стегнах багажа си и потеглих към аерогарата, след дългото чакане заех своето място в самолета. Почти всички пътници, бяха заели местата си, но седалката до мен все още бе свободна. Малко преди да затворят вратите на самолета се качи едно момиче, в ръцете си държеше, билета си, палтото си, фотоапарат, лаптоп и телефон, отделно чантата с ръчният си багаж. Хвърлих и пренебрежителен поглед когато влезе и отново се върнах към четивото си. Тя се суетеше и търсеше мястото си, хвърлих още един бърз поглед отново към нея и в този момент забелязах шала около врата и. Тя стоеше с гръб към мен, не можех да видя лицето и, но аз познавах този шал, за момент изтръпнах, а може би и пребледнях – това бе шала на Тери, на моята Тери. Разтърсих глава в знак на несъгласие със себе си и отново обърнах поглед към книгата си. След малко усетих, че някой зае мястото до мен, с периферното си зрение видях момиче и разбрах, че онова със червения шал е седнало до мен. Възмутих се на факта, че тя не знаеше кое къде да сложи и създаваше суматоха около себе си. След около десетина минути се успокои, облегна се назад и зае удобна поза за сън. Изчаках известно време, за което си мислех, че тя ще заспи дълбоко и се обърнах към нея, за да видя лицето и. В този миг не знаех как да реагирам, исках да се махна, да избягам отново, както правех всеки път, да потъна вдън земя, но уви не можех, бях прав - шала, който бях забелязал по – рано бе на Тереза – момичето стоящо, или по – точно спящо до мен. Единственото нещо, което бях способен да направя бе да затегна колана си и да остана на мястото си.
Обърнах погледа си към прозореца и макар всеки път да се вдъхновявах от невероятните гледки разкриващи се пред мен, този път те нямаха значение, мислех си за Тери, за нелепата случайност, която ни бе събрала тук и сега.
Мина около час преди тя да се събуди. Разтърка сънено очи и се огледа наоколо, когато ме видя да стоя до нея, мигаше на парцали, не можеше да повярва на очите си. След около минута взаимно мълчание аз се престраших да наруша мълчанието:

-          Какво съвпадение а?! – опитвайки се да бъда максимално спокоен

-          Хаха да съвпадение – усмихна се тя и продължи

-          На къде така?! – като в този момент вдигна едната си вежда.

Ах, бях забравил този неин жест. Продължихме разговора си така повърхностно и леко сконфузено. Тя разказваше за работата си, аз за своята, за живота си ваобще и така постепенно се унесохме в приказки, бариерите паднаха и разговора не бе толкова делови, а даже напротив. Водехме приятелски разговор, като онези от преди години, смеехме се, прекарвахме времето заедно страхотно. Слънцето залязваше някъде зад хоризонта и ние високо в небето - на десет хиляди метра височина, наблюдавахме как бавно се скрива от погледа ни. Беше невероятно красиво, слънчевите лъчи се отразяваха в очите на Тери и те изглеждаха още по – пленителни. В този момент тя ме погледна в очите, погледа и бе различен, в него имаше нещо което до сега не бях виждал, а може би не бях забелязал, имаше Решителност. Широката усмивка бе заменена от устни опънати в тънка линия.

-          Помниш ли….  – гласът и прекъсна, сякаш нещо застана на гърлото и – онази вечер, край морето. Когато гледахме слънцето да потъва в морето … ти ме прегърна и …тогава бях най – щастливото момиче.

Аз стоях пред нея, гледах пламтящите и очи и не знаех какво да кажа.
Тя продължи:

-          Помниш ли подаръците, с които ме изненада за рождения ми ден, за мен те бяха истински съкровища. Помниш ли…колко добре прекарвахме времето си заедно, как се забавлявахме, как нищо друго нямаше значение. Помниш ли как ме дразнеше, как ме наричаше Зи, макар да знаеш, че не обичам. Помниш ли… ?!

Тя направи, кратка пауза и се загледа в пухкавите облаци, обляни в разнообразни цветове, отвъд малкото кръгло прозорче на самолета.

-          Помниш ли всички усмивки и мечти?! Рифър – тя премести погледа си върху мен – Какво стана с нас?!

В този момент сякаш, нещо ме прониза. Никога не бях очаквал да чуя този въпрос, особено от Тереза! Стоях и не знаех какво се случва. Изминаха около десетина секунди преди да се осъзная. Знаех какво да и отговоря, безброй пъти си бях задавал Точно този въпрос на себе си и много добре знаех отговора, но нямах смелостта да го изрека на глас. В мен се водеше битка, дали да и кажа истината или не, но въпреки всичко реших да съм честен. Погледнах Тери в очите, ах тези нейни очи, хванах ръката и, поставих я между моите и с наведена глава прошепнах:

-          Аз съм виновен! Никога не събрах смелостта да ти кажа какво пазех в сърцето си, беше ме страх, че ти няма да обърнеш внимание на мен. Мислех си, че съм един от многото ти Просто приятели и това не може да бъде променено. Чаках знак от теб, който да ме направи по – уверен, по – сигурен, но тогава не го виждах. Сега си давам сметка, колко много пъти си ме избирала пред другите и как за теб тогава бях специален, но уви сега е твърде е късно. Чак сега осъзнавам, че ти имаше една по – специална прегръдка, усмивка само за мен, ти имаше един неповторим блясък в очите, когато ме видиш. Давам си сметка за всичко това, но чак сега, когато е твърде късно. Само ако можех да поправя грешката си и да върна времето на зад, сега всичко можеше да е различно. – въздъхнах  и продължих -  Не знам дали някога ще успееш да ми простиш, че те нараних така и ти обърнах гръб, заради страха си. Надявам се някой ден да намериш сили в себе си и да ми простиш, защото въпреки всичко ти значиш и винаги ще значиш много за мен.

Тери стоеше срещу мен и от очите и капеха сълзи. Тя ме прегърна силно и продължително, така както никога до сега и прошепна в ухото ми:

-          Аз ти простих още тогава! Но сега всичко можеше да е различно!

Тя избърса сълзите от очите си и ми се усмихна, тогава видях отново онази усмивка, която бях забравил, онази която беше само за мен.
Самолета вече, захождаше и скоро щяхме да се приземим, стоях и не отделях очи от нея, бях щастлив.
Тя също бе част от конференцията, на която отивах и аз, там прекарахме  една неповторима седмица. Рифър направи кратка пауза след, което продължи.

-          През тези дни имах чувството, че времето се е върнало и всичко е както преди, но в края на седмицата всеки пое по своя път, аз дойдох тук при теб, мила моя Грейс, а Тери се прибра у дома. – той въздъхна тежко - И сега съм толкова объркан, не знам какво да правя, как да постъпя. Ах защо бях такъв глупак на времето и не направих това, което трябваше, когато трябваше! Ако бях уверен в себе си сега щях да съм истински щастлив. Сега всичко щеше да е различно.