В съня ми пак дойде,
нахлу без да пита.
Като гръм небесен, появи се
влезе тъй спокойно,
както всеки път.
Седна в креслото, настани се
гледаше ме право в очите,
труда си не направи
да попита
удобно ли е или не.

Дълго време просто си мълча,
а после тихо, нежно, нетипично
история разказа ми в нощта.
За двама влюбени
такива като мен и теб.
Как страха отнел им всичко
желание, мечти, живот.

Дъх пое си тежко, тежко
и пак погледна ме в очите,
а после криво се усмихна
и тихо промълви:
"Каква ирония нали?!"
А после стана и излезе,
в тъмнината пак изчезна,
също както бе дошъл.