За миг едничък тя си позволи 
очите кротко да притвори, 
да се вслуша в сърцето, 
биещо, нейде там дълбоко 
и унесе се за миг един 
в ритъма непроменим. 

Но уви, таз забрава 
дълго тя не продължи, 
прошепна той в тъмата 
думи тихи, там едни, 
които удариха я, като с чук 
и бързо върнаха я тук. 
„За какво си мислиш?“ 
бе прошепнал той, 
но как да отговори 
без със жлъч да го натрови… 
Как да му признае 
че пътуват мислите ѝ 
и реят се далеч оттук, 
и спират се в усмивката на друг. 
Сълза по бузата се стече 
и падна в нищото, 
въздъхна тихо тя …  
и нищо не изрече.