Прочетен: 915 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 27.09.2012 13:25
Беше късен Септемврийски ден, парка кипеше от живот, всичко бе тъй красиво и същевременно обичайно. Вървях и наблюдавах хората около мен, някой бяха щастливи, някой бяха замислени и не забелязваха красотата около тях, някой просто стояха на пейките, гледаха пространството около тях с празнен поглед. Беше красив септемврийски ден, от онези в които времето сякаш бе спряло. Продължавах да вървя, просто така без посока, без цел, вървях и се наслаждавах на въздуха, последните песни на птиците, на красивият залез. Нямах точно определена цел, не бързах за никъде, просто вървях, опитвах се да намеря щастието. Това бе един от онези моменти в който се чувствах почти щастлива, почти защото нещо липсваше. Продължих да вървя, неусетно стигнах до старият морски фар. На дневна светлина той бе толкова стар, ръждясал и мръсен, невзрачен и на пръв поглед неизползваем, но щом слънцето скри и последният си лъч зад хоризонта, там зад мръсните стъкла на върха затрептя слаба светлина. Постепенно тя ставаше все по силна и хвърляше лъчи все по далеч. Фара изведнъж придоби нов облик, вече не изглеждаше толкова невзрачен, а напротив бе обгърнат от светлина, различна светлина. Облегнах се на една от стените му и се загледах в хоризонта и точно тогава го забелязах. Да забелязах него, надписа на един от первазите „За да си щастлив е нужно само лъч светлина”… Често отдаваме голяма значение на външността, а в същност лъча светилна извиращ от вътрешността е този, който може да ни направи истински щастливи!